Предлаганата книга няма амбицията за обхватна интерпретация на всичко, свързано с творчеството на Димчо Дебелянов, за да се открои мястото му в българската литература.

Това, което ме ангажира и подтикна да дам публичност на вижданията и преценките си за този рядък лирик, е преди всичко обсебилата ме неудовлетвореност от досегашното изясняване на проблема "Дебелянов и традицията" - конкретизиращ се в неговото отношение към предходници и съвременници, както и в домогването му до ненатрапваща се, но открояваща го сред останалите негови връстници-символисти суверенна естетическа позиция. Привлякоха ме и недоизяснените страници от посмъртното битие на поета.

България няма друг поет - при такива таланти като Чинтулов и дядо Славейков, като Ботев и Вазов, Пенчо Славейков и Яворов, Атанас Далчев и Николай Лилиев, Смирненски и Вапцаров, който да е създавал своята лирика, без да й възлага някакви надежди за лична слава, да очаква точно определено нейно въздействие и определени резултати в социалните сфери на заобикалящата го действителност, вън от нейния специфичен, "еднорелсов" път към личния, душевния свят на читателя. Тази осъзната мисия у Дебелянов - като житейско поведение и неотменно следвана естетическа позиция - привлича с особена сила на фона на днешния живот, който водят всчики. Общуването с тази поезия е глътка чист въздух, пребиваване на откъснат от земните грижи остров и среща с вдъхващ доверие приятел.