Защо имаме нужда да притежаваме подписа на любимите ни писатели и други въпроси.

Автографът е сравнително късно явление в битието на българската художествена литература, в практиката на нейните автори и читатели.

През последните десетилетия на XIX и първите на XX век автографът намира широко присъствие и под формата на дарствени надписи върху лични, семейни и общи фотографии – явление, почти изцяло отпаднало в наше време.

В писателските среди и общувания с читателите то обаче добива най-отчетлив, институционално лигитимиращ го характер и в наше време се радва на отвоюван статут и популярност, на завидни количествени показатели.

В завършения си вид книгата „Автографът в литературния живот и духовно-творческото общуване“ се превърна в своеобразен подстъп към онагледяване на пътя, който изминава автографът в българската литература от XIX век до наши дни.

В този смисъл пред читателя е книга с характера на своеобразна „антология“ - в изложението се вписват прояви с дарствени текстове от Възраждането /около 80-85 на брой/, от следосвобожденско време /над 50 на брой/, над 700 - свързани с литературния живот от втората половина на XX и началото XXI в.

Намират място и кратки статии, посветени на отделни автографи сред тях /от Хр. Ботев, от Сава Доброплодни и Васил Ст. Берон, от д-р Кръстев.../, както и „извадки“ от онова, което са оставили отделни писатели.