Кой докара това стълпотворение, недоумяваше Молнар, Вие ли? Аз, отвърна Малвин. Каза, че вече нямала доверие на полицията, затова алармирала и таксиджиите, както един неин столичен колега, който бил нападнат, ама и тия всичките са от един дол дренки, искаше да продължи, но лейтенантът не й позволи да завърши изречението, с ръката си стори едно движение, което Малвин изтълкува недвусмислено, и макар в душата си да се противеше, тя му се подчини. Пак добре, че се сети, помисли си в обятията на мъжа, накрая току-виж ме разцелувал. По-късно Молнар обясняваше ситуацията ето как - той бил позволил жената да се хвърли в прегръдките му, похотлива и изпълнена с щения, а на гърдите му за бедничкия Негрьо вече едва останало място. Тогава вече можеше да говори така. Но сега беше замаян и щастлив. Малвин с учудване гледаше този самоуверен, нагъл и циничен мъж, застанал там с оголени чувства и смъкната маска, като че изложен на показ, и през ума й се стрелна една-едничка мисъл: който обича, е беззащитен. От това прозрение или от нещо друго изведнъж се почувства крайно беззащитна, затова се остави да я прегърнат, тогава не личи чак толкова.