Поезията на Светлин Симеонов е родена върху графичния лист на нашето ДНЕС, където контрастите на енергиите, на черното и бялото, на любовта и нелюбовта… проверяват устойчивостта на Душата! („…да размекна с топъл дъх снега, / насъбрал се горе по душата“). Цялата книга е един задъхан „прочит“ на видимото и невидимото в голямото ЧУДО-ЖИВОТ. Има стихове, в които магнитната стрелка на авторовия душевен сеизмограф буквално ще изхвръкне заради високите стойности на експресивния изказ, а други пък стихове звучат мъдро и с космическа хармония и простота… А Чудото е самият автор – че е успял да долови и пресъздаде всичко това! В тази поезия откриваме възхитителна мъжка чувствителност – не прикривана зад фалшива въздържаност, а ярка и изригваща като забързан пулс, задъхана и откровена… Той не търси усложнената метафора, изказът му често наподобява „тайния“ език на поколението, родено през 70-те – арго езика, леко хъшлашката провокативност, простотата на посланието. В други стихове пък поетът влиза в ролята на ритъм китариста от гаражните хардрок банди и някак „диктува“ общия ритъм на възприятието, като на места задъхаността на намерената поетическа фраза изведнъж отстъпва място на успокоената, съвсем лиричка по своя характер, типична блус гама… Съдете сами:

„Намирам те и в изгрева зелен.
А на луната окачих фенера,
та вятър духне ли някой ден –
да мога в мрака
пак да те намеря!“

(„Лунен фенер“)

Тази книга ще бъде преживяване за читателите!

Елка Няголова