Пречистваща носталгия и копнеж по завръщане към невинността на най-истинската ни родина – детството, към усещането за дом, споделеност, защита. Болезнена самота на пространствата, от които не само детето в нас, но и предметите си тръгват вкупом, въпреки опитите ни да пребиваваме в два свята, наподобявайки ангелите. През раните от думи и жестове, чрез смъртта на майката, децата на България до тази на черната котка, малкото гларусче и лястовицата майка, книгата на Станислава Станоева успоредява апокалипсиса на полето и града с личните ни човешки апокалипсиси, от които става все по-трудно да излезем, защото все още продължаваме да сричаме езика на живота.

Аксиния Михайлова

Ако човекът, както твърди поезията на Станислава Станоева, е направен от звезден прах, от божествени атоми, а големият взрив разпилява спомените, създавайки свят, то като неотменност в живота ни остава само носталгията на детето. Тази носталгия е и самотна и уязвима, но и смиряваща, и привързваща. Носталгия, като идваща отдалеч светлина, осветяваща пътя.

Иво Рафаилов