Две години след смъртта на съпруга си Скот Ландън, прочут писател и човек с безкрайно сложна душевност, Лизи се захваща с нелеката задача да разчисти работните му помещения.

Щастливият им брак е свършил, вече не са двама, Лизи е сама! „Бум! Край!” – така гласи единственото изречение в „романа”, който тя открива в един кашон. „Бум” ли? Думата е необикновена. Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението, на езика от детството му тя означава „ключ към загадка”. Каква е загадката този път? И кой е човекът, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните ръкописи на съпруга й (които вече струват цяло състояние), защото иначе?... И още един въпрос: възможно ли е световете, в които ни пренася въображението, да са реални?

Нищо не подсказва на Лизи, че носталгичното връщане в миналото ще се превърне в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот. И че тя ще започне да пише свой роман – за извора на вдъхновението, за изкушенията на безумието и за тайния език на любовта. И за най-тъмните ниши в съзнанието ни, за които не дръзваме да говорим, за да не обявят за луди.

---------------

Търсене на буми… Но с каква цел? За да свикне на малки порции с онова, с което не се решаваше да се сблъска отведнъж? Може би.
„Това е добър бум.”
- Ох, Скот, какво му е доброто? Какво е доброто на толкова болка и мъка?”
„Кратък бум.”
Ако е вярно, това бе или последната, или една от последните бум-станции. Лизи си си помисли, че ако продължи още малко напред, вече няма да може да се върне.
„Мило“ – прошепна той… но само във въображението й.
Нямаше призраци. Само спомени. Само гласът на мъртвия й съпруг. Тя можеше да дръпне завесата. Можеше да не разравя миналото.
„Миломое.“