В тази книга се допуска наличието на определено теологически закрепено основание на естетическата нееманципираност на българското отношение към света - калокагатийния златен фон на византийската естетика, крепяща една дълбинна геополитическа ориентация и имунизирана сякаш спрямо възможните обрати в самата ориентация.

В VII теза на Върху понятието зо история Валтер Бенямин диагностицира неизбежната тъга на историка и писателя, чийто избор на похват се състои във „вчувстване в победителя". Но защо да е тъжен този похват, противно сякаш на свидетелствата на всекидневния опит и на станалите вече отчетливи избори на жизнена траектория в преполовеното пространство на съответния персонален „преход"? Или може би тъгата на похвата е поредната хитрост на разума, който използва похвата на тъгата, прилага тъгата като похват? Не предполага ли тази апликация на меланхолията, на свой ред, своеобразно похватно вчувстване в потребността на победителя да се разтовари от вината, с която го натоварва неговата лесна, твърде лесна победа? Тъгуващият човек в крайна сметка е красив и тази естетическа идеология на тъгата е вялото сърце на сумрака, отчаяло се да улови мимолетното проблясване на образа на времето в неговите теолого-политически измерения.