Моята България, моят Китай (пълно издание)

Винаги, когато съм разглеждал снимки от миналото, най-дълбоко ме е трогвала светлината в тях. Слънцето, чиито лъчи са създали снимката – лъчите, които като осъдени на смърт гълъби са накацали върху хората, тревите, дърветата, покривите и всички предмети в снимката и са застинали завинаги там, в този документ на спомена и носталгията. Думата „фотография“, преведена на чист български език, е „светлопис“. Нещо, написано със светлина. Но нима ние не пишем всичко именно със светлината? Когато тя си отиде, ние просто няма какво да пишем. Ненаписаното е именно това, което мракът на забравата е похлупил навеки. А когато пишем, то е, защото върху миналото все пак грее светлина, запалена вътре в самата ни душа, и ние можем да гледаме към миналото именно благодарение на тази светлина. Ние помним благодарение на това, че върху тайниците на душата ни се е проляла светлина. Неслучайно човек се стреми да предаде на забрава онова, което не иска светлината да огрее, а отрицателния си опит се опитва да възпроизведе отново в светлината на доброто, което е извлякъл от него.

Петко Хинов