Вера Мутафчиева беше последният голям български белетрист. Тя оставя за нас, особено за младите хора днес, които искат да се занимават с литература, една огромна задача – [защото] показа, че българският интелектуален писател е възможен.

Ани Илков

Чрез [дълбокия си анализ на] съдбата на прочутия пълководец и изменник, Вера Мутафчиева се домогва до нещо, твърде доминиращо и в проявленията на модерния човек. Писателката го определя като „алкивиадство“ – „зверинна радост от това, че си жив; порив да извършиш съвсем всичко замислено, за да си го извършил и преживял; влечението към човешките сборища – съвети, демос, публика, войска“.

Симбиозата между егоцентризъм и стадност ражда отровните пустоцветия на демагогията и моралния релативизъм. И сякаш са необходими корективите на сократическото учение за нравствеността, за да се спасим от собственото си „алкивиадство“.

Владимир Янев

Твърдеше, че е потомствен учен историк, а писател по принуда. Всъщност беше точно обратното, тя беше историк и османист по принуда, така са се стекли житейските обстоятелства, а писател по даденост свише, по рождение.

Антонина Желязкова

За нея обикновено се казва, че в писането си е събрала заедно историческата наука и литературата; но ми се струва, че всъщност тя успя ясно да ги раздели, да направи от тях различни разкази. Нейното четене-писане е винаги скептично, критично – и точно затова проникващо и казващо.

Албена Хранова