Едно поколение от автори в австрийската литература
— Роберт Шиндел, Роберт Менасе и Дорон Рабиновичи
— се самоопределя с погледа си към историята като „поколението Ангелус Новус", повлияно от наблюденията на Валтер Бенямин за „ангела на историята":

„Има една картина на Клее, която се нарича „Ангелус Новус". На нея е изобразен ангел, който изглежда така, като че има намерение да се отдалечи от нещо, в което се е вторачил. Очите му са изхвръкнали, устата му е разтворена, разперил е крилата си. Така трябва да изглежда ангелът на историята. Той е обърнал лика си към миналото. Там, където ние виждаме низ от събития, той вижда една-единствена катастрофа, която непрестанно трупа развалини върху развалини и ги хвърля в краката му. Той би искал да спре, да разбуди мъртвите и да събере разбитото, но от рая долита вихър, който опъва крилете му и е толкова силен, че ангелът не може вече да ги затвори. Този вихър го носи неудържимо към бъдещето, на което той е обърнал гръб, докато купчината развалини пред него се издига до небето. Този вихър е онова, което наричаме прогрес."