В „Случаят Джем” Вера Мутафчиева, тълкувайки върховите моменти на османската епоха и сред тях – дълбочината на падението на един трагичен принц – съумява да разтълкува и себе си, и своя баща, и преди всичко времето, в което я надживяхме.

„Случаят Джем” действа разрушително по отношение на тукашната епична легенда за турците като ужасни окупатори, които са унищожили нашате културна идентичност и са ни пречили да се развиваме в т.нар. европейски културен контекст. Мутафчиева се противопоставя на това радикално и много смело. Тя го прави като страстна османистка, влюбена в обекта на своя професионален интерес.

На празните полета на книгата до номера на страницата записвам думи, които нещо ми напомнят, които бих искал да запомня, да се връщам към тях или от тях да направя нещо свое. Пред мрачната сила на времето, пред живота и пред хората ще са ни потребни чужди думи, за да ни защитят.

~ Миленко Йергович, Ютарний лист

Основното значение на този необичаен роман е в избрания ъгъл за водене на повествованието и новото за епохата послание. Романът е конструиран като съд на историята, пред който се явяват повече от десет преки свидетели на този случай, второстепенни герои от близкото обкръжение на Джем, като покровителствания от него поет Саади, но и исторически личности – великият везир Нишанджи Мехмед, д'Обюсон, велик магистър на родоските рицари, и много други.

Тази форма позволява постоянна съпоставка между минало и настояще, доколкото свидетелите, отдавна покойници, в повествователен план са разказвачи, които предлагат на читателя мнението си за историята, а гледната им точка (зад която стои авторът) става съвременна на тази на читателя. По този начин се установява истински диалог между минало и настояще.

Мари Врина-Николов, „Случаят Джем”, или Човекът, изправен пред Историята

Ако има нещо, което този роман е "взел назаем" от историята, то е [осъзнаването], че големите неща идват от малките; „Случаят Джем”, от своя страна, връща услугата, като демонстрира колко незначителна изглежда нашата велика самонадеяност, когато погледнем към нея през обърнатия наобратно телескоп на историята.

Това е идея, с която Мутафчиева без съмнение се е срещнала в творчеството на великия й предшественик [Лев] Толстой. . . но ако Толстой изпитва задоволството на християнина-анархист от безсилието на така наречения Свръхчовек, Мутафчиева разбира, че нашата напълно извинима безпомощност е една от големите трагедии на човешкия живот. Като тенджера, в която жабата бавно се сварява, тя изполва романовата форма, за да ни покаже свят, пълен с хора, които постепенно се израждат в нещо, което никога не са си представяли, че ще бъдат.

Джош Билингс, Los Angeles Review of Books