Свещените дворци на българските канове

Сасанидски произход на
дворците в Плиска





Монографията на Тодор Чобанов „Свещените дворци на българските канове” е сериозен опит, на основание на архитектурния и археологическия анализ, да се свърже монументалното строителство в първата българска столица Плиска, започнало почти веднага след 680 г., с модел, зает от Персия на Сасанидите.
Авторът обобщава различните версии за произход на монументалната дворцова архитектура в Първото българско царство формирани досега и на основата на един точен съпоставителен анализ, който историята на архитектурата позволява да бъде направен, заключава: „Велика България и нейният наследник на Дунав са осъществили връзка с културно-политическото пространство на Сасанидски Иран, чрез посредничеството на Кавказкия регион, където прабългарите пребивавали поне четири века” (с.99).
Така Чобанов прави сериозна заявка в посока на възкресяване на теорията за сасанидския произход на монументалното строителство в Плиска, направена за първи път в началото на ХХ в. от Б. Филов и А. Протич.
Трябва да признаем, че широчината на съпоставителния материал, включен в употреба от Чобанов, е впечатляваща. Ако не беше грандоманията на книгоиздателя, спонсориран от фонд „13 века България”, монографията нямаше да струва 40 лв. и заслужено щеше да намери много по-голяма аудитория.
Археологията се стреми да бъде точна наука, а архитектурните познания за сградите в Плиска са си направо точна наука. Остава неясен въпроса, зададен от изследователя как е станала приемствеността. „Въпреки очевидната близост между собствено сасанидските храмове и тези в Дунавска България малко вероятно е те директно да са вдъхновили и послужили за модел на капищата в Плиска и Преслав” (с.63).
Приликите обаче са толкова очебийни и техниката на градежа е толкова идентична, че Чобанов прилича на физик, който е доказал наличието на кварки, но не може да потвърди емпирично теорията си. Той се впуска и в чисто исторически търсения, убеден е, че прабългарите нямат тюркски произход, но не отхвърля хунския. Дори го използва, за да отговори на въпроса за „липсващите звена” (с.65). Чобанов припомня за хунската атака в Персоармения през 395 г. След това стига и до епохата на персийския цар Пероз (457-484).
„Персия трябвало да отбранява двата главни прохода – Дербент в източната част на планината и Дарял в централната, срещу което ромеите често се задължавали по различен повод да изплащат значителна парична вноска. Сведения за уговорките на двете империи се съдържат в хрониката на Йешу Стилит, където е казано, че Пероз, докато воювал с хионитите, настоявал и получил от византийците злато, за да „ ...не достигнат хуните до вашите земи” (Пигулевска, 1940, с.131). Проходите обаче понякога задълго попадали в ръцете на „хуните” с всички последствия от това” (с. 71).
Уважаеми г-н Чобанов, искрено Ви се възхищавам и дано този Ваш извод да не е случайна грешка, понеже същото написа още през 1948 г. Томпсън, който в своята монография за хуните смята, че хуно-персийската война от 484 г., в която персийският владетел Пероз е убит, се води от пост-атилови хуни. Хуни, които както и Вие пишете, са дошли от Предкавказието, минали са Дербент и Дарял и в Персоармения са воювали с Пероз.
Склонен съм да смятам, след като твърдите, че прабългарите преди 681 г. са били поне 4 века в Предкавказието, че Вие няма да се отметнете от горният Ваш извод, когато колегите Ви атакуват с официалната доктрина по въпроса в учебникарската литература, според която тази война Пероз е водил в източното Прикаспие, а не в западното. Според официозната версия, която аз се опитвам да оборя в моята монография „Първият български владетел” (С., 2009), хуните, които побеждават Пероз през 484 г. са от източен произход и се намират на изток от Персия. Благодарение (в кавички) на тази грешна теория, ние българите нямаме 100 години от историята си, т.е. времето от 465 г. до 565 г., през което в Предкавказието и Приазовието съществува държавата на Ирник от рода Дуло, която през VІІ в. е наречена от неизвестен летописец „древна Велика Бълтария”, а през VІІІ в. и през ІХ в. тези думи са преписани буквално от Теофан и Никифор.
Ако Вие, г-н Чобанов, твърдите, че хуни от Предкавказието са минали Дербент и Дарял и са победили цар Пероз, тогава няма защо да се чудите къде е „липсващото звено” на модела на архитектурният произход при прабългарите, понеже пак от Йешу Стилит може да научите, че хунският цар, след като победил Пероз се омъжил за дъщеря му. А тяхната дъщеря, както пишат Йешу Стилит, Прокопий и Агатий, става през 499 г. съпруга на Кавад, сина на Пероз и е майка на Хосрой І Ануширван. За по-малко от 15 г. два династични брака, така че „персийската връзка” става толкова явна, че не е необходимо да се питате дали пък няма принадлежност на „важна част от прабългарския елит към иранските народи” (с.158). Има, но тя е династична, понеже мъжът на дъщерята на Пероз бил, според Прокопий, две години на власт в Иран, преди да постави Кавад на трона през 488 г.
Освен това, уважаеми г-н Чобанов, не е нужно да търсите как сирийската строителна школа е стигнала до „древна Велика България”. Йешу Стилит разказва, че 18 500 сирийци-пленници са изпратени на хунския цар през 503 г. от Кавад, след превземането на гр. Амида, и тези люде имали своя диаспора на Боспор, където Юстин І им изпратил християнски свещенни вещи и помощи през 526 г., според Псевдо-Захарий Ритор.
Искрено съм възхитен от Вашата книга и я препоръчвам на читателите. Съжалявам, че не можах да направя по-голям разбор на нейното интересно съдържание, включващо и съкровищата в Малая Перешчепина и Наги-сен-Миклош, но се надявам, че много от написаното скоро ще влезе в сериозен научен оборот.

Кирил Милчев