Стихосбирката на Ирен Петрова неслучайно носи заглавието Credendo Vides – вярвайки, виждаш, или виждаш чрез вярата. Тя представлява органична сплав от поезия, молитви, притчи, проповеди – една своеобразна родна „Песен на песните“, която няма тукашен аналог. Ирен не само смята, че „живот, пропилян в поезия, не е напразен“, но издига романтичния образ на твореца до фигурата на Христос – поетът е подобен на жертвен агнец, чрез който Той ни говори. И тя ни говори.

Нейният свят е място на истината, която свидетелства за божественото – едновременно и въпреки, и заради мрака, нещастията, самотата, страданието ни. Осъзнати като Божий промисъл, те придобиват съвършено друг смисъл и основание, превръщат се в пътя, не в затварянето му.

Силната вяра, която пронизва стиховете и свидетелства за любовта по Коринтяни, е двупосочна, понеже „Бог също създаде човека, защото силно вярваше в него“. Сцените са библейски, ала сюжетите са общочовешки – от древността до самите нас тук и сега, в този момент.

Ключовите думи на тази поезия са онези, които вечно ще ни пронизват: прошка, вяра, предателство, преходност, бран, мрак, грях. В тези стихове има и поднебесна страст и чувствен екстаз, но и манастирска тишина и боговдъхновено смирение, а смъртта, в която сме очаквани и на която са посветени много от стиховете, е въздигната до пределната мярка за всичко земно, бидейки същевременно праг от съществуването към истинския живот.

Част от стихотворенията са лични изповеди и молитви. Други могат да се четат като наставления за богоугоден – ако ли не богоподобен – живот. Трети са посветени на известни родни и световни личности с огромно културно и духовно присъствие, включително жертви на комунистическите лагери. Някои обръщат поглед към жената, чийто образи блуждаят между тези на Лилит и Мария, на изкусителката и покаяницата, а други представляват остри социални портрети. Но много, дори в някакъв смисъл всички от тях, могат да се четат и просто като изключително силни любовни стихове. Защото „накрая наистина остава само любовта / когато всичко вече е казано“.

Антония Апостолова