Правилата на Йона за пътуване в градския транспорт:

Трябва да имаш работа, към която да пътуваш;
Никога не говори с непознати във влака;
Не яж гореща храна, защото мирише;
Никога не отстъпвай извоюваното си място, освен на: (а) бременна жена (б) стар или немощен човек (в) Йона не ти каже да станеш;
Винаги се запасявай за всеки случай.
„Хората на платформа пет“ е книга, събрала седем живота в един вагон (винаги номер 3) на влака към или от „Уотърлу“, Лондон.

В съдбовния „Ден на Гроздето" на четирима от винаги мълчаливите пътници се налага да си проговорят, защото проклетото немирно грозде застава в кривото гърло на един от тях. Така е нарушено първото правило на Йона.

Подобно на спици около своята ос – Йона, тези човешки съдби започват да се въртят заедно, в началото почти по принуда.

Историята първо издига стереотипите през погледите на всеки от тези характери и техния поглед към другите, а после напълно ги разбива. И наистина какво знаем за един човек само от вида му или от начина, по който говори? Какво разбираме ние, докато не погледнем в него и в не надникнем в живота му? Докато не започнем да си говорим?

Седем души на възраст от четиринадесет до след шестдесет и пет, с проблеми, не по-различни от тези на всеки човек: семейни, професионални, ежедневни, се обръщат към читателя като огледало, в което да види и себе си.

Историите на всеки един можеха да бъдат отделни книги, но след онова първо проговаряне между непознати, нишката е хвърлена, и Йона, медийна звезда, „момичеТО“ на осемдесетте и деветдесетте, някак изгубено и нежелано в един свят, който издига в култ предимно младостта и красотата, започва да плете една дъгообразна мрежа и да улавя в нея болките на другите. А понякога спасителят най-много се нуждае от помощ, а хората, които ни изглеждат като имунизирани срещу тъга, се оказват само скрити зад броните си отворени рани.

Никой не е това, което се вижда върху маската на любезността. Нищо не е такова, каквото ни се струва. Пласт по пласт хората от платформа пет ще оголят истината си, а читателят ще види и своята.

Роман като сцена със спуснати завеси, които бавно, а понякога внезапно и най-неочаквано ще се вдигат нагоре и действието ще разсмива до сълзи, а понякога - точно обратното. Роман за надеждата, каквато може да я има, но ако мълчим, може и да я няма.