Развитието на неоконцептуализма като художествен метод е обвързано с разгръщането на хипермодернизма като ментална нагласа, така както и постмодернизмът като „умонастроение" (Еко) е свързан с художествения метод на концептуализма. Периодът между 80-те и 90-те години на XX век условно би могъл да се приеме за начало на хипермодернизма в Европа и САЩ.

Тъй като развитието на дадена страна не би могло да протича изолирано, хипермодернизмът като ментални нагласи и манталитет, всмуква и България. Процеси, характерни за постмодерната, а някои от тях и за хипермодерната ситуация, като „разомагьосване" на света, съкращаване на времепространството, глобализация, възраждане на локалността, развитие на киберпространството, децентриране и премахване на йерархичността, фрагментираност на Аза, „залезът на дълга"(Липовецки), дехуманизация, модифициране на социалното пространство в естетическо, деконструкция, симулакрум, „неопределеност" в изкуството, цитатност, колажност, еклектизъм, плурализъм, релативизъм, утилитаризъм, индивидуализъм и т. н. няма как да ни подминат, тъй като става въпрос за духовен климат.

Основната за постмодернизма характеристика – симулакрумът, е емблематична както за соц. пространството, така и за марксическата естетика.

Реалността, е подменена от симулакруми, а културата – от идеята за култура.