Работата ми ми като литературен изследовател ми носи и възможността за срещи с друга писатели — от близки и от по-далечни държави. Запознанството ми с общественика, политика и писателя Николай Василев и особено прочита на книгата му „Токсикологично отделение“ създадоха у мен впечатлението за среща с интелигентен, ерудиран и талантлив човек, изградил вече своя солидна обществена кариера и оставил зад себе си книги и в областта на политологията и в сферата на художествената литература.

Най-новата книга на Николай Василев се нарича „Токсилогично отделение“. „Когато обществото е отровено, държавата заприличва на Токсикологично отделение“ - такъв е лайтмотивът на тази творба, за която авторът изрично е упоменал, че героите в нея са измислени и всяка прилика е случайна. Приятното ми учудване дойде още от началните страници, защото лично аз, влизайки в ролята на непредубеден читател, бях върнат във време, в което е преминала младостта ни и което е оставило своя отпечатък във всички нас, рожби на онова далечно вече време.

Фабулата на повествованието следва интересния сюжет, буквално „снет“ и от настоящето, и от миналото. Интересен е авторовият похват да създаде сюжетна интрига, развиваща се в рамките на едно денонощие, следвайки традициите на античната драма. Мястото е София, а ретроспекцията - 30,20, 15 и 4 години по-рано помага за Николай Василев да изгради запомнящи се, психологически характеризирани образи. И сякаш чувам и виждам с вътрешното си зрение онзи типичен софийски хипарски таван, в който магнитофоните „Унитра“ или „Грундик“ извисяват мелодиите на Бийтьлс, „Стената“ на Пинк Флойд, незабравимите звуци на Лед Цепелин и Ди Пърпъл. Виждаме осемнадесетгодишните Веско, Богдан, Чочо, Кучето...В цялата компания Чочо, макар и генералски син, е най-ученолюбивият, защото е отраснал из провинциалните гарнизони, а баща му генерал Венцислав Серафимов, не е търсил връзките на баща си участника в Септемврийското въстание от 1923-а и политемигрант в Аржентина Паун Серафимов, а сам - ден след ден и нощ след нощ е изграждал своята кариера на военен. Тридесет години по-късно Чочо е вече д-р Камен Серафимов, почти петдесетгодишен лекар от Отделението по спешнва токсикология към Централната градска болница.

Таванските изживявания на младите момчета, първия досег с женската плът, първите любовни очарования и разочарования прекосяват времевата бариера от три десетилетия, за да ни пренесат в днешния паноптикум -наречен България. Николай Василевсякаш за да ни пощади, не е обрисувал едно Психиатрично отделение, а се е спрял на всекидневието и всекинощието на Токсикологията и на хората, които работят в нея и които се борят за спасението на хората от обществените отрови.

В този кратък роман читателят може да открие и черти от себе си, и черти от характерите на свои приятели, близки и не толкова близки хора. Може да се пренесе в миналото и да проследи съдбата на богатата фамилия Маврудиеви и тяхната кооперация, конфискувана от комунистите и раздадена на партийни функционери заради заслугите си към новата власт. Виждаме и събирателния образ на днешните новобогаташи, на наркомани и проститутки, на алкохолици и на хора, загубили мечтите си из лабиринтите на псевдодемокрацията. И образите на българските лекари с техните грижи и всеотдайност, с мисията си да бъдат полезни на това общество, натоварено с подлости, грабеж, предателства и измами.

Лично аз съм удовлетворен от тази книга, която е далеч от абстрактните разсъждения за трансцендентални състояния и физиологични транскрипции. Написана сякаш на един дъх, тя ни дава и моментна фотография на днешното сложно и объркано време.

Животът на Николай Василев в Австралия, обществената му ангажираност в социални и благотворителни програми, работата му във висшите етажи на властта — като съветник на вицепрезидента на Република България в периода 1997-2002 и членството му в една от значимите политически сили у нас ми дава достатъчното основание да вярвам в неговата дарба чрез художественото слово да се бори за един по-справедлив и по-добър час за неговата, моята и нашата България.