Откровенията на Х. Л. Борхес (1899–1986) за едно литературно пътешествие, започнало в бащината библиотека в Буенос Айрес..., са споделяне на удоволствието, което доставя думата, и свидетелство за безсмъртието на литературата

През есента на 1967 г., когато Борхес отива в Харвард, за да изнесе своите шест Нортънови лекции, той отдавна вече е смятан за ценен капитал. Неговите северноамерикански съвременници са убедени, че името му е сред онези, на които е предопределено да оцелеят в дългия поход на времето. Но трябва да изминат повече от трийсет години, за да възкръснат от архива лекциите на Борхес и да стигнат до нас като една съкровищница от литературни скъпоценности в есеистични, непретенциозни, често иронични и винаги вдъхновяващи форми. Те са изпълнени с дълбоко лични размишления и съхраняват моментния характер на устното му слово с неговия хумор и колебания. В началото на 60-те години на миналия век неговото прогресиращо ослепяване е почти пълно и той вече не вижда нищо. Това изкуство на поезията е въведение в литературата, във вкуса и в самия Борхес, който принадлежи към традицията на другите „велики слепци”. Следвайки тази традиция в лекциите си, Борхес разговаря с автори и текстове, които винаги с удоволствие е цитирал и обсъждал. Източниците му внушават страхопочитание, възхищение и любопитство – от Омир, Вергилий, Беоулф, старонорвежките Еди, Хиляда и една нощ, Корана и Библията до Раббле, Сервантес, Шекспир, Кийтс, Хайне, По, Стивънсън, Уитман, Джойс.

Из За разни работи (поетическо изкуство)
Калин-Андрей Михайлеску

Величието на Борхес е в непреклонната му вяра в света на идеите, в усещането, че животът е сътворен от поезия.
Ню Йорк Таймс Бук Ревю

Борхес не се вълнува от теоретици на литературата, още по-малко от критици. Той смята, че едно от нещастията на нашето време е, че не можем искрено да вярваме в щастието и в успеха, че приемаме идеята за щастлив развой на събитията като търговска уловка или фалшив авторски прийом.
Ню Йоркър