"Съчетава проникновеност с мъдрост... Плод на почти необятно въображение."
Дейвид Мичъл, автор на Облакът Атлас

Повечето хора искат да се научат да помнят повече. За Ноел Бурун основната задача, най-обременяващата, беше да се научи да забравя. Не само болезнените моменти в живота, които всички ние предпочитаме да изтрием от паметта си, а всякакви неща. Защото винаги когато Ноел чуеше глас или прочетеше дума, в главата му се образуваха многоцветни форми, служещи за указатели или карти, благодарение на които той запаметяваше с най-големи подробности всяко чувство, настроение, тембър или самите думи от събития, случили се до три десетилетия по-рано.

Ноел можеше да запомни почти всичко, което му подхвърляха лекари и журналисти. Бяха му нужни не повече от две-три секунди размисъл, за да запамети списък от петдесет произволни думи на почти всеки език; можеше да изреди стойността на числото пи до стотния десетичен знак; можеше да запамети тесте разбъркани карти за по-малко от шестдесет секунди, осемнадесет тестета – за час, стоцифрено число – след като го чуе веднъж бързо, петстотинцифрено число – за час.

Можеше да прави всичко това, но не искаше. Можеше да рецитира стихотворения, ако го помолят, но никой не го молеше. Всичко останало или го отегчаваше, или го измъчваше и му причиняваше убийствено главоболие. Защо само поезия, питаха доктор Ворта и помощниците му, като предполагаха, че звуковете и ритъмът по някакъв начин усилват паметта. "Защото поезията е зенитът на творческия потенциал", отвръщаше Ноел. "Нищо не прониква толкова дълбоко в кръвта и душата. Никога не го забравяйте...".