Обичах приказките, които баща ми ми разказваше, преди да заспя. Помня, че беше като сериал – с едни и същи двама герои, които живееха под големия камък в гората до нас: Съселът – отдолу, а Горностая – на горния етаж, откъдето идва и името му. Бях много малка и явно бързо съм потъвала в сън, защото си спомням само това.

Но помня добре колко обичах да ме хване за ръка и да ме поведе на разходка – през мостчето над дерето, по пътечката между дърветата, та до камъка. В детските ми очи той наистина изглеждаше много голям – ей такъв, покрит с мъх и наполовина заровен в земята. Сядахме на дънера до него да си починем и да послушаме птиците в клоните над нас, а аз всеки път тайничко се надявах да зърна муцунката я на Съсела, я на Горностая.

Не знам дали заради приказката, дали заради героите й, или просто заради обичта, която татко ми даваше, се влюбих в Нашата гора. Винаги, когато можех, поемах по пътечката. Знаех, че камъкът си е там, макар и вече не толкова голям и не толкова далече, колкото ми се е струвало.

Това е моята приказка за Съли, Съсльо и Горностая. Такава, каквато ми я разказа камъкът, когато татко вече го нямаше...

Димана Гуляшка