Себастиан в съня

Покой и мълчание

Пастири погребаха слънцето в голата гора.
От зъзнещото езеро
Рибар извади луната във влакнена мрежа.

В син кристал
Живее бледият мъж, на звездата опрял страна
Или оборва глава в пурпурен сън.

Все пак винаги черният летеж на птиците трогва
Съзерцаващия, свещеното на сини цветя,
Близката тишина мисли забравеното, запален ангел.

Отново нощува челото в лунни скали;
Лъчезарен юноша
Се явява сестрата в есента и черно тление.