Никита Станеску /1933-1983/ е астрален поет и човек, живеещ в свой, особен свят. Поет-философ с огромна култура, с изострена чувствителност, с по детски наивна и ранима душа и модерна мисъл и рефлективен. Визионер и мечтател. Удивителните му стихове са нещо овече от поезия...

Имах щастието да познавам и общувам с Никита и бих споделил пред българските му читатели, че беше астрален поет и човек, живеещ в свой, особен свят. В аурата му имаше нещо неземно, което привличаше и удивляваше всеки, който поне веднъж се докоснеше до него. Невероятен, изумителен талант, безкрайно добро, открито щедро сърце! Домът му в Букурещ беше своебразен клуб, отворен денонощно за поети, музиканти, художници и почитатели. „Не човек, а Поет!”, както възкликна веднъж моят колега, сръбският му преводач Адам Пуслоич. Поет с огромна култура, с изострена чувствителност, с по детски наивна и ранима душа и модерна мисъл и рефлективен – това, бих казал, бяха полюсите на напрегнатото магнитно поле, в което се раждаха тези стихове. Беше истински визионер, мечтател. Образният му език изглежда непредсказуемо причудлив и на човек му трябва малко време, за да достигне до глъбините на мисълта му, на светоусещането му, на големите му прозрения. И ако за лирическото стихотворение по принцип е характерна „локалността” / на чувствата, наблюденията, мислите, образите/, то при Никита дори поетическата миниатюра е „глобална” – подобно на капка вода, тя отразява в себе си и Небето, и Слънцето. Неговите стихове, бих казал, са нещо повече от поезия...