„В началото беше Ковид“

Може би това ще е първата ви мисъл, когато започнете да четете книгата. Матиас Десмет прави безпощаден анализ на абсурдния характер на много от решенията и действията, които се прилагаха в по-голямата част от света по време на пандемията. Само че книгата не е изобличителен трактат за погрешните и вредни за обществото мерки, с които властите се опитваха да се справят с пандемията. Става дума за много по-дълбок, фундаментален проблем.

Кризата с Ковид-19 е просто последният ярък и тревожен симптом на друга, по-коварна и сякаш невидима болест, която разяжда човечеството от дълго време. Матиас Десмет, психоаналитик и психотерапевт, проследява това не докрай осъзнато страдание до самите му корени. А след това показва как развитието на болестта е довело човешката психика до състояние, което я прави опасно податлива на друг, много по-смъртоносен вирус – този на тоталитаризма. В днешното общество идеологията на абсолютния рационализъм се поддържа безпрекословно, с квазирелигиозна убеденост, а научните експерти и технократите са нейните първосвещеници. Какво се случи с живия порив към смело и непредубедено познание, който някога е отхвърлил догматичните ограничения на религиозния светоглед? Какво стана с основния принцип на младата тогава наука – да подлага всичко на съмнение и проверка?

С превръщането си в официална идеология рационалистичният светоглед се свързва с институциите и властта и започва да диктува новия „голям разказ“ на обществото. В този момент от дървото на познанието израства клон, който носи белезите на господстваща идеология: неспособност за самоанализ и самокритика, нагаждане на фактите към предварително зададените шаблони. Институционализираната наука гледа на реалността от строго материалистично-механистични позиции и не желае да има нищо общо с явления, които не се поддават на описание чрез този подход. Продължителното пренебрегване на тези явления подкопава устоите на самата ни психика и създава самотни, объркани, гневни хора, които (често несъзнателно) търсят отговор на вечните човешки въпроси и не го намират в мъртвата механистична вселена, функционираща без цел и посока. Тези хора – не зли и покварени, а уплашени и отчаяни – са потенциалните градивни елементи на тоталитарното общество.