Критика, спомени, публицистика

Тази книга беше диктувана от времето. По нея лесно могат да се разчитат нервните импулси на нашия преход. Всеки вик е предизвикан от нещо, което ставаше в българския духовен живот, в съдбата на родната литература.
Опитах се да погледна към посоките, по които тръгнаха водещите литературни жанрове през това преходно време и да разбера до колко и как се отрази върху техния път и развитие промяната. Много горест и тъга има в тези мои размисли. Навярно не винаги съм бил прав, не винаги съм стигнал до дълбочината на явленията, но тревогата ми е била искрена. За жалост редица предусещания, изказани преди години, се потвърдиха от развитието на литературния живот.
Значително място заемат размислите ми върху прочетени и препрочетени книги на наши писатели. Често една книга е станала подтик да размишлявам върху пътя и развитието на писателя. Или пък книгата е послужила като ключ към същностни проблеми и явления от нашия живот.
Продължавам да се тревожа, че толкова бързо и безсъвестно забравяме достойни и талантливи българи, които са изграждали и утвърждавали нашето българско национално съзнание. Нямаме никакво право на такава забрава. Ние сме малък народ и не можем да си пробиваме път към бъдещето, ако сме късопаметни и мислим, че светът започва с нас. България е преуспяла през вековете, защото е тачила и пазила като зениците си сътвореното от нейните чеда.
Болезнената нервна тръпка на миналите години най-ясно личи в публицистичните късове. Те са неглъхнещи гласове, викове в защита на съкровени духовни богатства, които неразумни политици или направо бездарни люде тъпчеха и плюеха през миналите години. Дано най-сетне е дошъл краят на такова самоунищожение.
Всъщност такива са и основните посоки в творческите тревоги и дирения на автора. Когато възлизаш на по-висок жизнен връх и имаш зад гърба си значително писателско дело, такова оглеждане носи не само личен знак, а навярно и нещо повече.