В какво се измерва отсъствието? Необичаен въпрос в един свят, в който като че ли се стремим да компенсираме всяка липса, да запълним всяка празнота, да скъсим времето на копнежа, да прогоним скръбта.

Книгата на Албена Тодорова говори за отсъствието спокойно и вглъбено. Думите ѝ попадат във вътрешния ни разговор с онова, което ни липсва. Те описват, кротко и по същество, малките промени, които са настъпили междувременно в света. И с това задействат у читателя силни емоционални вериги- като чувството за вина, че не си успял да спреш часовниците (както започва прочутият Погребален блус на Йейтс) - че, допускайки света да се промени, не си останал да чакаш на същото място, за да може следващата среща да се състои.

Но книгата не навлиза в тези емоционални реакции. Тя прави друго - отваря пространство за разговор. За разказ. За думи, които продължават общуването и правят връщането възможно. Кой е този, който отсъства? Или кое е това, което отсъства? Въпросът е отворен. Защото книгата не е за него самото и неговите конкретни очертания, аза нас, за тези, които сме тук. И за нашия търпелив копнеж.

Илюстрациите на Мила Янева-Табакова чувствително долавят допълващите се нюанси на смисъла. Цветовете - на кафе и на небе - са от отсрещните страни на спектъра, а светлината и сянката са също толкова материални, колкото и птиците, котките, вещите. А малките промени са уж незабележими за читателя - докато не се впусне да ги търси.