Как се възприема в християнска перспектива констатацията, че човешкото същество „обича първо и най-много себе си“? Каква е разликата между разкаяние и покаяние? Каква е същността на радостната скръб на православните? Къде са границите на християнската търпимост?

Сборникът включва тридесет статии, обособени в три тематични раздела, но обединени под общ надслов, за който самият автор споделя: „Спрях се на заглавието „Остават само делата на любовта“ с дълбоката християнска убеденост – и преживяна, и осъзната, че наистина е така, и сега, и в другия свят.

Открай време знаем заповедта: Обичай ближния си като себе си! Можем ли да ценим и обичаме ближния, а да не ценим, нито да обичаме себе си? Такова нещо просто не е възможно. Но не е възможно и обратното: да почитаме и обичаме себе си по правилния начин, а да не почитаме и обичаме ближния. Изненадата за този, който не познава скритите дълбини на човешката душа, може да бъде голяма, когато чуе психологическата истина: себичен човек е човекът, който не обича себе си! Къде би трябвало да търсим корена на днешното, все по-често разпространено чувство на равнодушие на човека към другия човек и във връзка с това – скритото чувство на вражда към самия себе си? Мисля – най-вече в изгубената му вяра в Бога. Вярно е казано – „ако Бог е мъртъв“, скоро ще бъде мъртъв и човекът. Но, естествено, нито Бог е мъртъв, нито човекът. Те само са на нов път на взаимно търсене…