Станчо Пенчев (р. 1962, Шумен) завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Утвърден майстор на късия разказ и автор на девет книги, повечето с разкази, притчи и фрагменти – „Слабостта на спасения“, „Сънни светилища“, „Сянката на вдигнатата ръка“ (национална „Награда на Шумен“ – 2005), „Триада“ (номинирана за годишните награди на портал „Култура“ – 2014) и др., както и на романа „Лунен купол“ и сборника „Седем приказки“. Научнопопулярната му книга за юноши „Голяма книга на българските владетели“ в продължение на пет последователни месеца през 2013-2014 г. участва в Топ 10 по продажби на книжарници „Хеликон“. Творби на Станчо Пенчев са превеждани на френски, немски, английски, чешки и унгарски език. Настоящата книга е второ преработено и допълнено издание на дебютния му роман „Късна жена“ (1993), издържал проверката на времето.

Станчо Пенчев изследва съдбите на героите си през призмата на големите въпроси на отминалия страшен век. „Защо песъчинката-човек е осъдена да осъзнава светозданието? Беше се блъскал с кокоша слепота в пропаданията на този вкърмен с войни, кръв и пороци век... Но, Господи, кой може да прозре в световния водовъртеж? Знае ли някой какво е история?” – пита се един от героите му. Привидно тези въпроси са обречени на неотговори. Но писателят знае, че не е така. Защото истинската спасителка на историята винаги е била литературата. Историята може да излъже, добрата литература - ако наистина е добра - не може. Литературата, за разлика от историята, пази паметта на очите, пази паметта на ръцете, пази паметта на сънищата, пази паметта тъкмо на отделната песъчинка, наречена човек. И когато затвори тази памет в страниците на книга, се провижда истинският лик на историята.

Деян Енев

"...всичко е време, време. Време и милиарди пъти повтаряща се смърт. Повторението е непрестанен градеж, неумолимост, движение... Сега се срещаха просто две кули от време – той, човекът, и гущерът. Две измерения на неизброими трептения, дележ и зачевания... Защо песъчинката-човек е осъдена да осъзнава светозданието? Да разбира, по-безпомощна от зародиш... Беше се блъскал с кокоша слепота в пропаданията на този вкърмен с войни, кръв, пороци век... Блъскал, блъскал. Но, господи, кой може да прозре в световния водовъртеж? Знае ли някой какво е история? Как сблъсъкът на стотици възможности ражда само една-единствена съдба... на хора, народи, държави, цивилизации?... Защо са изчезнали толкова древни езици и народности и кой, кой е чертаел пътят на унищожението им? Кой залага у оцелелите вътъка на съпротивата, коренчето истина, която ги крепи?... Кой сблъсква съдбите тъй, че превръща всеки възход в привидност?"

из „Късна жена“