" По лицето на младежа, седнал на терасата пред хотел "Манифик" в Кан, пропълзя изражение на потаен срам - смутеният израз на бито куче, който оповестява отдалече, че англичанин се кани да заговори на френски. Едно от нещата, които Гъртруд Бътъруик бе внушила всячески на Монти Бодкин при заминаването му на почивка на Ривиерата, беше непременно да упражнява френския си, а думата на Гъртруд тежеше като конституционен постулат. И затова сега, макар да знаеше, че ще го засърби носът, той изрече: -Ъъъ, гарсон... - Мосю? - Ъъъ, гарсон, ескър-ву аве малко л"анкр е юн парче дьо папие за писма, ву саве, е юн анвелоп е юн плюм? - Биен, мосю.* Напрежението беше непосилно и Монти мина на майчиния си език. - Искам да напиша писмо - поясни той. И подобно на всички влюбени, страдащи от тенденцията да споделят романтичните си изживявания с цял свят, вероятно щеше да добави "до най-милото момиче на света", ако сервитьорът вече не се беше понесъл като обучено куче, за да се върне след няколко секунди с поръчката. - Воала, сър - обяви сервитьорът. Беше сгоден за парижанка, която му бе внушила, че на Ривиерата трябва жив или мъртъв да упражнява английския си. - Мастилоу, песалька, хартии, плюк и малько попвателъна. - О, мерси - отвърна Монти, доволен от тази оправност. - Благодаря. Чудно. - Шудно, мосю - потвърди сервитьорът. Останал сам, Монти, без да губи време, разпростря хартията по масата, грабна писалката и я топна в мастилото. Дотук добре. И в този момент, както тъй често се случваше, когато започваше да пише на любимото момиче, настъпи сценична пауза. Спря, потънал в колебания как да започне. Тази негова неподготвеност за воденето на кореспонденция винаги го дразнеше. Обожаваше Гъртруд Бътъруик както никой мъж не бе обожавал жена. Когато оставаше насаме с нея, обгърнал с ръка талията й, а главата й отпусната морно на рамото му, можеше да говори за любовта си красноречиво и охотно. Ала винаги изпитваше крайно необичайно затруднение как да започне да я излива на хартия."