Прави впечатление количеството на изворовия материал, който е привлечен от автора за целите на научното изследване. Използвани са над петдесет източника. Обстойно са разгледани летописите на волжките българи, незаслужено пренебрегвани от нашите историци. В творбата е даден приоритет на анализа на писмените документи, включени в книгата от автора.
В началото на проучването е проследено родословието на кан Крум, като се стига до заключението, че той е от рода Дуло и е родственик на аварския каган. Важно е да се отбележи, че авторът осветлява характера на претенциите на българския владетел към аварските земи. Бидейки внук на аварска княгиня, дъщеря на кагана, кан Крум имал законно обосновани права върху аварските земи, които присъединил към държавата си. Разгледан е и произхода на името Крум, със значение- " Страшния".
Използвайки летописите на волжките българи авторът стига до извода, че потомците на кан Кубер, управлявали българите в Македония, без прекъсване, до времето на кан Крум. Това означава, че в Македония е съществувала българска държава, или княжество, паралелно с Дунавска България.
Разглеждайки устройството и въоръжението на българската армия по времето на Крум, авторът достига до извода, че войската е била "реорганизирана" и " превъоръжена". Заслужено внимание е обърнато на силата и мощта на българската тежка кавалерия, която има корени в древната българска и сармато-аланска бойна традиция. Не е пропуснато и нарасналото значение на пехотата, особено при воденето на война на планински терен. Обяснена е спецификата на въпроса за привличането на жени към бойните действия, което е древна българска традиция, а не импулсивно решение. Подобаващо е разгледано и индивидуалното въоръжение на бойците.
Във вътрешнополитически план авторът е направил анализ на административната реформа, проведена от кан Крум, една от причините за която са териториалните придобивки за страната, на северозапад, юг и югозапад.
Във външнополитически план е направен добър анализ на международното положение по времето на кан Крум и мястото на България в европейската политика. Разгледани са и постоянните контакти и неразривни връзки между Дунавска България и Кара Булгар (Голяма/ Черна България), на наследниците на брата на кан Аспарух - кан Боян. Въпрос, който досега не е намерил своето място в историческата наука.
Без да се спирам подробно на приложенията към книгата, ще отбележа, че авторът е посочил името на неизвестния владетел от "Именника" - кан Айяр (Авар), управлявал в периода 719-727 г.
Завършвам този предговор с пожелание за приятно и полезно четене, което да провокира неподправено историческо мислене.
Димитър Димитров