" - Не те обвинявам, ако коледната тема ти е писнала колкото и на мен - рече приятелят ми Б., редактор на списание. - Веднага щом прогоня коледните броеве от мислите си и Коледа си отиде от редакцията, започва кошмарът в собствения ми дом. Моята мила съпруга спестява пари, за да ми купи скъп подарък, какъвто не искам. Ема пък ще ми връчи акварел, който е нарисувала сама. Винаги го прави. И в това не би имало нищо лошо, ако не очакваше да го окача в гостната. Виждал ли си някога акварелите на братовчедка ми Ема? - попита той.
- Мисля, че да - отвърнах аз.- Няма какво да мислиш - отсече той гневно. - Те не са нещо, което човек може да забрави.
Приятелят ми като че ли се обръщаше към целия Пикадили Съркьс.
- Защо хората правят такива неща? - попита той. -
Дори художниците любители трябва да притежават някакъв здрав разум. Не виждат ли какво става? У дома в коридора има една нейна картина. Окачих я там, защото светлината е по-слаба. Кръстила я е "Блян". Ако я беше кръстила "Кошмар", може би щях да схвана смисъла й.
Попитах я откъде е почерпила идеята си и тя ми каза, че една вечер видяла такова небе в Норфък. Боже мой! Защо тогава не е затворила очи и не се е прибрала вкъщи, за да се скрие зад завесите? Ако аз бях видял такова небе в Норфък, щях да хвана първия влак за Лондон. Допускам, че бедното момиче не може да не вижда такива неща, но защо трябва да ги рисува?
- Предполагам, че за някои хора рисуването е необходимост - вметнах аз.
- Добре, но защо трябва на мен да подаряват работите си? - възкликна той. Не намерих никакъв подходящ отговор."
Из едноименния разказ