"Ние англосаксонците сме склонни да се гордеем със своята сдържаност. Макс Аделър описва случка с едно момче, изпратено от баща си да донесе дърва. Малчуганът се възползвал от сгодата да изчезне и не се вяснал под бащиния покрив цели двайсет години. А после, една вечер, усмихнат и добре облечен непознат влязъл в дома на двамата старци и се представил като отдавна изгубения им син, който най-накрая се прибрал у дома.

- Е, май не си бързал много - промърморил баща му, - и да му мислиш, ако си забравил да донесеш дървата.

Веднъж обядвах с познат англичанин в лондонски ресторант. По едно време влезе някакъв човек и седна на близка маса. Сетне обходи помещението с поглед, срещна очите на приятеля ми, усмихна му се и кимна.

- Извини ме - рече моят приятел, - трябва да разменя две думи с брат ми. Не съм го виждал от пет години.
Той приключи със супата и спокойно избърса мустаците си, преди да стане да се ръкува с брат си. Двамата си поговориха малко. След това приятелят ми се върна при мен.
- Никога не съм допускал, че ще го видя отново - отбеляза той. - Беше разпределен в онзи гарнизон в Африка... как му беше името? Дето го нападна Махди. Само трима се отървали живи. Джим винаги е бил късметлия.

Спомних си този случай, докато вечерях с мои приятели руснаци в хотел в Санкт Петербург. Един от компанията не бе виждал втория си братовчед, минен инженер, близо година и половина. Те седяха срещуположно и поне дузина пъти по време на вечерята единият от тях скачаше от стола си и се втурваше да прегърне другия. Двамата се притискаха силно, целуваха се по двете бузи и сетне отново сядаха с навлажнени очи. Сред сънародниците им тяхното поведение не будеше никаква почуда."

Из разказа "Създанията, които един ден ще бъдат хора"