Казаларската царица

"При вида на тоя човек, виновник за падението й и страданията й, край чувството на ненавистта, тя усети пак талаза на затаената и нагло пробудената оназ вечер любов. Тя носеше в утробата си плода на неговата. Тя се развълнува пак. Тоя красив момък, който се мярна, без да я види, и изчезна, остави буря в душата й...
И при всичко, че съзнаваше, че това чувство беше престъпно вече, унизително в душата й, тя не можеше да го унищожи, да го задуши...

И тя се осъждаше за завчерашното си изстъпление, готова на колене да му иска прошка. И тя галеше в болната си душа тая свирепа самоизмама.
Душата й не беше направена от метал, а от крехък кристал..."