"Животът е един и същ и никога нищо не се повтаря", казва баба Алтъна Седларска, която не тук, в историята на Ябанджийския род, ами в своята история добавя и че човек е семенце, провиждащо се между камъните край пътеката. Това семенце през много зло, и по своя воля, може да си пробие път Нагоре и пак добър плод да даде, защото за него Небето се е отворило. И животът на такива хора никога не си тръгва напълно. Остава в градините, които са създали, в домовете, които се рушат и съграждат отново, може да остане дори в спомена за една иначе весела песен "...трънко, къпинко, черешова дръжко...", която някой винаги пеел с такава тъга, че карал всички да се заслушат, защото човекът не пеел песен, той разказвал как се прибира при душата, която му дава име. Върви сигурен, че без значение има ли го, няма ли го Оня свят, тя го чака в дома им и той си отива при нея.

Тази история започва в дива и зелена пролетна сутрин, когато Ябанджиката застава пред бащината си къща с капела и друго име. И продължава от тази и другата страна на живота, докато хората от един род отпътуват и се завръщат у дома, земята се надига и животът се обръща, а Струма тече понякога зелена, понякога тъмносива.