Всички интимни и семейни взаимоотношения се подпечатват с чистосърдечно и звучно „да!“. Тази дума е езиковият израз на любовта, който си даваме един на друг, когато решаваме да заживеем заедно с друг човек. Именно тази дума искат да видят децата – и новородените, и осиновените – в очите и лицата на родителите си като вид обещание, че винаги ще са до тях.

Често обещаваме пред самите себе си да направим всичко по силите си, за да спечелим „да“-то на отсрещния и почти също толкова често рутината на ежедневието изтиква това обещание на заден план. Постепенно моето „да“ престава да е дар, който мога свободно да поднеса на отсрещния, а се превръща в изискване или задължение.

Промяната идва, когато възрастните почнат да бягат от отговорността да казват „да“ и вместо това или казват „не“ с поведението си, или се лъжат един друг, защото се чувстват като затворници в собствената си връзка. Задължителното „да“ убива желанието и засенчва копнежа.

Настоящата книга разглежда въпроса колко е важно за една качествена връзка да се научим да казваме „не“ на отсрещния, за да се може да кажем „да“ на самите себе си. Как да се научим да се самоопределяме по отношение на себе си и обществото, как да го правим, без да нараняваме или обиждаме околните, и – не на последно място – с чиста съвест и със съзнанието, че по този начин даваме добър пример на децата си, без да се жертваме в името на някой друг.