Като психолог на развитието Ерик Ериксън едва ли има нужда от представяне.

Основният му труд „Идентичност: младост и криза“ излиза през 1968 г. и разкрива нови хоризонти за психосоциалното разбиране на личността и нейната жизнена динамика.

...жизненият цикъл има генерационен принцип, който притежава тенденцията да запазва серия от жизнени добродетели от надеждата в младенчеството до мъдростта в старостта...

...думата „криза“ вече не означава неизбежна катастрофа. Сега тя се приема като обозначаваща необходима повратна точка, съществен момент, когато развитието трябва да поеме един или друг път, обединявайки ресурсите за израстване, подобряване и по-нататъшна диференциация. Това се оказва приложимо към много ситуации: криза в индивидуалното развитие или в появата на нов елит, в индивидуалната терапия или в напрежението, създадено от бързите исторически промени...

...Кой казва, че ние страдаме от „криза“ в идентичността? Ние я избираме, активно я преживяваме и си играем на това „да я накараме да се случи“...

Във всяка нормативна криза Ериксън откроява алтернативи, в напрежението на които се променяме, отвоюваме ново качество и се развиваме: доверие срещу недоверие; автономия срещу срам и съмнение; инициатива срещу вина; трудолюбие срещу малоценност; идентичност срещу смущения в идентичността; интимност срещу изолация; генеративност срещу стагнация; интегритет срещу отчаяние.

Понятието идентичност разчупва тесните граници на отделните дисциплини, изследванията все повече придобиват интердисциплинарен характер.

По думите на американския социолог Андрю Уейгърт, „Ериксън разкрива огромно епистемологическо пространство за анализ на човека.“

„В много отношения – казва Фукуяма в лекцията „Предизвикателствата пред европейската идентичност“ – този проблем с идентичността е нещо, за което трябва да се замислим много дълбоко; той е нещо, което ще се завръща отново и отново – гарантирам ви го – в политическите дебати от близкото бъдеще.“

Ерик Ериксън присъства и днес в своята родна Европа.