Не съм ненормален, психар или идиот, за да снимам филми за собствена употреба. „Семейни реликви“ е имал прожекции. Срещал съм различни реакции. Но все пак се лаская да кажа, че не съм срещал равнодушие. Ако някой ми каже, че филмите ми са подобни един на друг, монотонни, говорят за едно и също, подобно на старата група Black Sabbath, бих казал, че тези филми, а и аз между тях, приличаме малко на църква на гробище. Тази църква не е като другите църкви – там няма сватби, няма кръщенета, няма празници, няма разнообразие. Поводът винаги е един и същ. Но не може и без такава църква.

Иван Черкелов

След поклонението се събрахме в дома на Иван, в дома, в който мина голяма част от младостта ни, от живота ни. Не знам защо, наричахме домовете си не „у Иван“, „у Иглика“ или „у Роска“, а „на „Емил Марков“, „на „Парчевич“, „на „Борис“. Мисля, че той го въведе това. Може би като знак, че тези места не са нечие притежание, а по-скоро адреси, където да бъдем заедно, където е КУПОНЪТ.

Иглика Трифонова

Изпитваше дълбоко преклонение към природата, към нейното тайнство и красота, към живота във всичките му форми. Из филмите му крачат животинки, в които той се взира с възхита и състрадание.

Миналата година Иван забеляза чайка, която прелиташе пред балкона между десет и единайсет сутринта. И така цяла година току ми съобщаваше „Чайката мина“…

Изобщо такива неща – чайката, клончето, птичето, съселът на тавана, боровата кора, обрасла с мъх, преминаващото влакче – се превръщаха в празнични събития. Понеже животът е харизан, подарък е, празник, радост трябва да има.

Съзерцание. Музика. И благодарност

Ирина Черкелова