"Времето на Лесков още не е дошло. Лесков е писател на бъдещето." /Л. Н. Толстой/

В началото на ХХ в. прозата на Николай Лесков започва да се възприема като "явление", а него да смятат за "най-руския от руските писатели, който издълбоко и обширно е познал руския народ такъв, какъвто той е".

Лесков не е класически романист от XIX в.; той не е нито Толстой, нито Балзак, нито Дикенс, макар редица похвати и влияния от класическия европейски роман се долавят в творбите му. Той е преди всичко разказвач и то разказвач от голяма класа. Лесков е продължител на големите разказвачи от миналото, паметта за които е съхранила безбрежната руска равнина.

Лесков е гледал на себе си преди всичко като на "иконописец" и едва по-сетне като на "повествувател". Затова и неговите персонажи са по особен начин цветни, ала "безперспективни", сякаш взети от друг свят, а не писани от натура.
Чудакът носи загадката на доброто. А разгадката не е в него самия, а другаде.
"Винаги съм имал предвид важността на Евангелието, в което, по мое убеждение, е скрит дълбинният смисъл на живота", пише Лесков.