21-годишната Жустин живее в дома на своите баба и дядо заедно с братовчед си Жул, тъй като родителите и на двамата са загинали в автомобилна катастрофа. Жустин се грижи за обитателите на Дома за възрастни хора „Хортензиите“ и харесва работата си. Тя обича да чете, но повече от всичко обича да си говори с пансионерите – за нея всеки от тях е жива ходеща книга и ако никой не чуе историята им, това означава, че една книга е загубена завинаги. Особено привързана е към Елен, близо стогодишната крехка дама, която в съзнанието си най-често седи на брега, вперила поглед в морето в очакване на своя любим. Миналото има много по-голяма власт над нея от настоящето, което всъщност важи за повечето възрастни хора. Елен обаче е специална, общуването с нея кара Жустин да си задава въпроси за семейното неясно минало. Всеки човек на този свят има своя птица – твърди Елен, – а когато двама души споделят една птица, това е сигурен знак, че са предопределени един за друг. И Жустин слуша омаяна истории за война и страдание, за предателство и изкупление, но и за любов с душа на птица. Любов, по-силна от Гестапо, по-силна от раздялата, по-силна от смъртта дори – една отминала, оставаща, неизказана... сияйна любов.

Безсилна съм в няколко реда да опиша тази книга – с чайката, брайловата азбука, забравата, възвръщането на паметта, кражбата (на мъж и спомени), ревността, ненавистта, разкаянието и най-вече – за любовта, която докосва като с ангелско перце всеки един от персонажите... И онази светла тъга, която е запазена марка на Валери Перен...

Анета Тошева, преводач на „Забравените в неделя“