... И внезапно изумявам: как е възможно да летя по този начин, да дишам - отвъд всякаква атмосфера? Да мисля!
Но аз съществувам, разсъждавам, жив съм - повече от всякога, колкото и да е странно.
И се нося в пространството. Пламтящото кълбо - моята родна планета Земя - се смалява, превръща се в огнена точка, която се стопява, избледнява, изчезва.
Като че ли вече нямам тяло, а същевременно се "разсейвам" в пространството, придобивам космически размери. Бродя като някакъв огромен космически размери. Бродя като някакъв огромен облак с шеметна скорост.
Напускам слънчевата система, край мен прелитат планети, звезди, цели галактики.
И по-точно не покрай мене, а през мен, вътре в мен, защото продължавам да нараствам, обхващайки всичко.
Крещя и гласът ми пронизва вселената:
- Аз съм Той!... Аз съм той!... АЗ СЪМ ТОЙ!...
Съзнавам съвсем ясно своята божественост, неизмерима мощ, единосъщност с Него - Единственият, и с Космоса - това НАШЕ Творение - този всемир, изпълнен от жива, светоносна, пулсираща материя - където всеки атом е подреден, подчинен на една Воля, на един Ритъм, на един Закон - благославящ, животворящ, вездесъщ...