Отривиста, жизнена и честна към думите, новата книга на Людмила Миндова не се чете, тя се живее.

Илко Димитров

Вече да се говори човешки е трудно, но особено трудно е да се пише човешки. Стихотворенията на Людмила Миндова в тази книга, независимо дали са шепот, мълчание или вик, са такива. Те преминават вътрешните граници и излизат навън, там, където лудата по средата на булевард България е регулировчик на живота и после отново се обръщат навътре, там, където внимаваш да не изгубиш човешкото в себе си. Световете се срещат – този в нас и този извън нас. Световете, които са всъщност един – светът на поезията, в който „онзи, който няма нищо, има всичко”.

Силвия Чолева

ИЗХОД

Първо си губиш шапката и шала,
после ръкавиците и ключовете,
после чадъра и чантата,
после приятели, гаджета.
От време на време повтаряш
загубите,
за да си припомниш думите
за нещата.

Накрая, когато всичко е изгубено,
виждаш:
целият си омотан в конци,
като онези, с които като малък си носил
ръкавиците и ключовете на врата си.
Само че кълбото от тези конци
няма как вече да се размотае
и ти знаеш, че изходът от пашкула е един –
да изгубиш себе си.

Людмила Миндова