Повече от пет века делят съвременното информационно общество от откритието на Йоханес Гутенберг. Още в далечния XV в. изобретяването на книгопечатането с подвижни букви прераства от велико техническо изобретение в културен феномен с трайни последствия за всички области на духовния живот. В стара континентална Европа на границата между Средновековието и Ренесанса се налага новият културно-информационен модел, чиято основна характеристика е масовото търсене на множество екземпляри с абсолютно идентичен текст.
Така започва преходът от ръкописна към печатна книга (всъщност задълго останал по-скоро съжителство), от индивидуалната материална форма на писмото към топографския шрифт, от писмен към печатен език.
Материалите в този сборник са посветени на различни аспекти на старата печатна кирилица и на нейните материални носители - печатните текстове и книги от XV до XIX в. Под формата на три статии, една студия и три приложения е направен опит да се представи малка част от комплексната проблематика на южнославянските първопечати в тяхната славянска, балканска и в частност българска книжовна перспектива; присъствието на първия български печатар Яков Крайков и на православната кирилска книга в европейското културно пространство през XVI в.; социолингвистичните параметри на взаимодействието между черковнославянските издания и българската книжнина ХVII-ХIХ в. Географските рамки са широки - от София и Скопие до Венеция, от Брашов в Румъния до Цетине в Черна гора и Милешево в Сърбия, от Балканите до Москва и обратно, но такъв - многолик и разнопосочен - е „задграничният паспорт" на кирилските палеотипи.