Всеки от нас знае, че разногласието е вездесъщо и неизбежно. Освен това подозираме, че то е проблем, който трябва да бъде решен. Щом науча, че някой не е съгласен с мен по даден въпрос, увереността ми в моята правота бива разклатена. Ако пък имам основания да смятам опонента си за равностоен, то, изглежда, трябва да приема, че нито един от нас няма правото да запази своето убеждение. Така се оказва, че знаем много по-малко, отколкото ни се иска да вярваме.

Преди около двадесет години се ражда епистемологията на разногласието. Тя показва, че това как е правилно да реагираме в ситуация на разногласие съвсем не е очевидно. Длъжни ли сме да отстъпим и в каква степен? Имаме ли правото да проявим неотстъпчивост и в кои случаи? Какво научаваме, щом установим, че сме страна в разногласие? Как имаме правото да използваме това знание? Каква е ролята на личната ни гледна точка в този тип ситуации? Винаги ли достъпните свидетелства определят само една от възможните позиции в спора като правилна? Имат ли групите убеждения и можем ли да им приписваме знания при наличието на разногласие?

В книгата ще намерите отговори на тези и много други въпроси, достигнати с помощта на концептуален анализ, математически модели и компютърни симулации. Ще научите също как можем да опитомим разногласието и да го използваме в търсенето на истината.