Екатерина Григорова (р. 1975, Добринище) е редовен преподавател от 2007 г. в Нов български университет, където води курсове по новогръцка литература, превод на художествен текст, практически новогръцки език. Автор е на множество публикации с поезия, както и на публикации в областта на новогръцката литература. Носителка на второто място от Националния конкурс на името на Петко и Пенчо Славейкови за лирично стихотворение (2014). Нейната стихосбирка „Фарадеев кафез“ (изд. „Жанет-45“) е удостоена с една от наградите за поезия на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (2013), както и с номинация за Национална литературна награда „Памет“ (година I-ва – година на Иван Методиев) за 2013 г.
------------------

Поезията на Екатерина Григорова не предлага лесни и еднозначни послания, тя разчита на интелигентни и ерудирани читатели, чието въображение може да се ориентира в сложно кълбо от културни асоциации и внушения. Стихотворенията са по-скоро нетипични за българската лирическа традиция, в която преобладават интимните преживявания и личната изповед. Те впечатляват със своето тематично разнообразие, с богатството от парадоксални, понякога дори абсурдни образи, напомнящи за поетиката на сюрреализма и в същото време подплатени с мисловната задълбоченост и структурните особености на англоезичната лирика. Книга, която се съпротивлява на всичко безцветно и равно в нашето ежедневие.

Милена Кирова

Екатерина Григорова умее да пътува като автор както в световното пространство, така и в най-новата българска лирика. Още първата ѝ книга „Фарадеев кафез“ съобщи, че имаме пред себе си поет с висока способност за надмогване на шока от препусналото битие. В новия си сборник тя е последователно проницателна, ненатрапчиво парадоксална, находчиво помирителна. Ако искате да усетите аромата на понятия като „трендафил“, „марципан“, „стадо пуйки“ в контекста на съвременния технологичен, социален и морален въртоп, това е четивото.

Бойко Ламбовски

Залезът

Дали някога ще можем да полетим с балона на е. е. къмингс?
Двама души, извисени в небето над града,
по-високо от смога и по-ниско – за да видим как
светят покривите и движението мяука.
А може би ще зърнем други като нас, загледани във вечното –
с тъжни крачки те отказват да живеят.
Или онези, откъснати от тротоарите –
хвърлящи поглед като диск,
който се разтопява пред слънцето.
Сигурно това са облозите им с висините:
ще бъдем двамата в един балон, който души смъртта
в короната на вечнозелено дърво

из „Дъска по мокрия пясък“