асторът се приближи и натисна звънеца - необмислена постъпка, за която щеше да съжалява. Трябваше да почука!Анктракт, тишина и... някъде в постройката се зароди нискочестотно бучене - несигурно и срамежливо. Помота се из далечните краища, надникна в пролуките, обходи де що помещение имаше, изобщо набра опит и самочувствие и тогава му отпусна края - започна да се гърчи, да модулира и да се усилва. Приближаваше. Само миг и избухна като „Одата на радостта", но в един модерен, раздрънкано-дисонантно-додекафонично-политематичен вариант, който би накарал Бетовен да се хвърли от Кьолнската катедрала.

Тази версия може и да галеше слуха на китайския производител, ала не и на духовника. За него тя звучеше злокобно - сякаш Луцифер изпълняваше коледен концерт на литър водка и дамаджана младо вино. Децибелите пък бяха като на корабна сирена. Силата им откърти част от драсканата мазилка, която се стовари връз темето на падрето, причинявайки му леко сътресение и посипвайки раменете му с бял прах. Божият служител заприлича на пърхотясал селски бек, непомирисвал „Head & Shoulders"."