"Нощта, в която си тръгна от къщи, беше вторник и в Мадрид беше абсурдно топло, почти като напролет. Беше четири сутринта, когато излезе, като се стараеше да не вдига шум, и слезе по стълбите. (Докато го правеше, изпита чувството, че се отърсва от всичко, беше като някакво същество без време и място, и когато отвори входната врата, пое дълбоко дъх, толкова дълбоко, колкото й позволяваха дробовете, и се изпълни с въздух.) След това се отправи към единственото място, където можеше да отиде - парка. Привидната тишина на алеите, на дърветата придаваше странен живот на парка нощем и й стана приятно да влезе в него като човек, който бавно, с удоволствие се разхожда из притежавана от него градина. Езерото беше неподвижно, в очакване, и тя седна да го съзерцава. Когато усети, че заспива, се отпусна на тревата. Щом затвори очи, й се стори, че земята диша под тялото й, една едва доловима отначало сила, която с всяка секунда ставаше по-мощна, я привличаше към себе си, първо я поглъщаше, а после я издигаше във въздуха, безтегловна, сякаш нямаше тяло. Погали тревата, без да отваря очи, и после я стисна силно, за да не изгуби това чудесно усещане, сякаш яздеше задницата на огромен и много силен кон, сякаш се беше уловила за гривата на звяр, който я носеше с невъобразима скорост. Сара започна да се смее. Като че ли това щастие беше пронизало земята открай докрай и бе дошло тук, за да се разбие право в гърдите й. Усещаше как сълзите парят в очите й. Извика. Извика, само за да не експлодира от радост. След това, усмихната, се предаде на припадъка или на съня."