Вечер в страната на спомените, книга 3

ДУХОВНИТЕ ПЪТЕШЕСТВИЯ НА КОСТА КАЧЕВ

Днешната българска култура е удивителен организъм, чиято енергия непредвидимо се разлива, надскача и обезсмисля всякакви жанрови и тематични граници. Тази мобилност, жизненост и постоянна променливост прави възможна появата на интересни таланти във всички области. Ядрени физици пишат нежна лирика, патоанатоми творят в областта на класическата музика, биохимици създават увлекателни разкази, актьори и философи правят интригуващи опити в сферата на пластическите изкуства и пр., и пр. Всред тази шарена и богата на таланти палитра изпъква името на кардиолога д-р Коста Качев. И друг път е ставало дума, че в съвременната българска литература има редица случаи на автори с друга, а не литературна професия – лекари, учители, инженери, художници, актьори, режисьори, сценични работници, буфосинхронисти, дори монтажници и строители (най-яркият пример тук е багеристката Ваня Петкова, чието вдъхновено творчество вече е сред класическите страници на съвременната лирика).

Провидението е подарило на д-р Коста Качев уникалната възможност да кръстосва океаните и моретата в многомесечни пътешествия. Така са се родили стотици искрени, изстрадани и завладяващи поетични откровения, в които поетът постоянно възкликва: Защо не можем времето да спрем?

И отново, и отново той се впуска в своите вечни пътешествия. Бихме могли да наречем Коста Качев поет, скитник и мечтател. Него го вълнува вечния кръговрат – кръговрата на сезоните, на любовите, на разочарованията и възторзите, на приятелствата и предателствата, на загадъчните предизвикателства, пред които е изправена странстващата и чувствителна душа:

…А може би пък паралелни

Вселени и да съществуват

и през Пространства времеделни

Душите им натам пътуват…


И не във Рая или Ада

са те сега, след дните земни,

а в Нови светове с отрада,

но преродени, безпроблемни…


…А там, със Вечността сродени,

на практика безсмъртни вече,

дали и в другите Вселени

люляк ще ухае вечер?…

Сега читателят поема в ръцете си третата книга от общата поредица на Коста Качев със заглавието „Вечер в страната на спомените“. Тук отново се убеждаваме, че лайтмотивът в лирическите опити на автора е неудържимия порив към духовните странствания, към мечтата да се излезе извън ограничаващия свободната воля натиск на всекидневието. Пътешествията надлъж и шир из световните океани и морета са дали богата основа за вдъхновението на автора и неговата поетическа гама отразява разнообразието на преживяванията – понякога драматични и плашещи, понякога лирични и сантиментални. За автора безсънните нощи в страната на спомените емблематизират не само залеза на човешкия живот, но и топлите и незаличими спомени от невинното детство, от бурната и често пъти неразумна и разюздана младост, от омъдрената зрелост, от плашещото и неясно бъдеще…

Лирическите повествования на Коста Качев картинно описват пред нас омаята на самодивските изворчета, горската идилия с бухащите бухали и танцуващите мълнии на светулките. Този поет много обича да съпоставя вълненията на човешката душа и сърце с излъчванията на природата. Стихиите, които владеят човешката душа, се прехвърлят върху природните катаклизми и обратно. Слънчевият бронз на лятото говори не само за томлението при очакването на жадуваната любима, но и ни отправя към така познатите терзания, съмнения и в същото време негата и притомата, сантименталното разнежване.

Коста Качев много обича класическия стих и плува изцяло в неговите селения. Лирическият му рисунък пресъздава не само картината на мили родни пейзажи, на реални и въображаеми видения, родени от физическите и духовните пътешествия, но и често пъти следва определена сюжетна линия. Тази своеобразна повествователност на стиха помага чрез сюжета да се доразгърнат образите, да изпъкнат оригинални сравнения и нерядко да се роди небанална рима и ритъм на стиха:

Две мълнии прегръщат се и ето

подгонват се те в рехавия мрак,

и просветлява в кратък миг небето,

но го забулва тъмнината пак…



А вятърът от скука заиграва

със някакъв полупрекършен клон,

и се примесва неговата врява

на горската гълчава в унисон…



На клона кацнал бухал велемъдър

с като фенери светещи очи,

но сякаш, че е философ премъдър:

в нощта дълбокомислено мълчи…

Характерен за поезията на Коста Качев е разказвателния романтично-сантиментален подход. Авторът често е изкушаван от необятната хармония от образи на морето – от неземното спокойствие на златните залези и изгреви, през бурите и щормовете, където деветият вал е метафора за опасност, но и мамещо предизвикателство.

Поезията на Коста Качев излъчва нежност и едновременно с това суровост и сила. Нежност, преклонение, любов, неудържима страст към красивите и загадъчни жени от световните пристанища и в същото време силата на гнева от загубата на национална идентичност, от продаването на отечествените идеали за шепа сребърници от новите силни на деня, които са докарали народа си до скотско положение и отчаяние, прогонили над два милиона и половина наши сънародници да се скитат немили недраги из чужбина:

Желаем адски Необята,

но може би понеже с Дявола

си спазаряваме Душата

и Свободата ни е ялова!…



…А днес: внезапно оскотели

погребваме си Боговете,

и тръгваме осиротели

на мислите след ветровете,



но вече нямаме упора

и пред кого да се покаем…

…а тегне страшната умора

в Живот отдаден ни назаем!…

Коста Качев споделя със своите читатели духовните си пътешествия, в които си дават среща възторзи и покруси, разочарования и надежди, страсти и безразличия – въобще всички естествени човешки чувства, които не са чужди дори и на сърдечните хирурзи.