Имаше някога (а понякога го има и сега) едно разбиране за поезията, че след като е лирика, трябва да е тъжна, меланхолна, все едно е вдовица с посивели коси под черна забрадка. Слава Богу, този невнятно отгде явил се маниер, днес сякаш потъва в забвение – поезията продължава да е съприкосновение с вечното, но съприкосновение ведро, играещо, лудуващо. Което не го прави лекомислено, напротив – тази книга предлага на читателя да погледне живота с по-други очи, не само с материалните.

Тук е същността и на поетичните вдъхновения на Ана-Мария Герасимова: с бистър и закачлив поглед, тя кани връстниците си, а и всички останали, да видят битието си и в неговата възвишеност, в неговата дарственост и царственост. И да му БлагоДарят, както тя обича да пише. И както аз ще завърша за нейната поезия: БлагоДаря ти, Ана-Мария, за тези светли стихове, които – да... помнят, че има тъмнина, но не ѝ се дават.
Митко Новков

Поезията на Ана-Мария е фонтан от любов, от надежда, от търсене, намиране, отново разбъркване и прекрачване с още едно квадратче към сърцето. И така, докато пъзелът не се нареди. Сякаш приел форма от редовете ѝ той ухае на жасмин, усмихва се, плаче, вярва в доброто и остава винаги по някой ред недописан. Фразата ѝ е бърза, модерна, накъсана, но и напевна. Носи заряда на нова, но и отдавна позната мисъл. Да се потопим в нейния свят е като да знаем вече всичко за него, но и да разберем още нещо за себе си. Да сме завинаги млади и заедно с нея да танцуваме без граници, маски и други затвори.
Йоана Мирчева