"Когато Барми напусна височайшето присъствие и се запъти на чист въздух, в ума му бушуваше вихър и отвътре треска го тресеше. Предложението на господи Андерсън беше разширило хоризонта му и бе разкрило нови панорами. За първи път, откакто получи писмото на адвоката с информацията за новопостигналото го благополучие, изпита прилива на могъщество, което носят със себе си несметните богатства.
Досега, макар главоболието му да бе прекалено мъчително, за да му позволи да размишлява качествено за това, беше предполагал, че единственото, което човек прави с парите си, е да ги вложи в сигурни, носещ дивиденти ценни книжа и да се върне в начална позиция, продължавайки да си седи както досега на рецепцията и да раздава на господарите си ключове и писма. Отдавна беше осъзнал, че не е човек с изключителни дарби и е един от преобладаващото мнозинство, което трябва да се смята за късметлия, ако си намери каквато и да е работа, и за пълен кретен, ако не се залепи за нея като пощенска марка. Съдбата го беше направила чиновник на рецепция и той беше длъжен да си остане чиновник на рецепция..."